За синдрома на надеждата

„Да живееш без надежда, означава да спреш да живееш!”

Ф.М . Достоевски

Срещнах Надежда за първи път преди около три години, поводът беше плетене на шалове – запознаха ни общи приятелки и ѝ гостувахме за времето на оплитането на един шал на ръце (невероятно, но се справих!). Първото ми впечатление беше за много усмихната, открита жена, която ни прие с отворени обятия в дома си (аз я виждах за първи път!), научи ни на една чудесна плетка, нахрани ни с вкусна баница и ме накара да си повярвам, че мога да се справя с нещо, което ми се струваше висша математика.

Ето че тази зима пътищата ни с Надежда се преплетоха отново. В нейния нов „дом” – Nadko Designs studio. Потърсих я заради неистовото желание на дъщеря ми да се научи да плете и моята собствена невъзможност да се справя с тази задача.Така попаднахме в  Nadko Designs studio – един вълшебен и цветен свят, изпълнен с много цветни прежди, едно много уютно и творческо място.

Докато се учехме да плетем шал (отново само с пръсти), наблюдавах Надежда и изпитах едно усещане за твърдост, спокойствие, вдъхновение и чиста радост. Да!Именно тази искреност в поведението ѝ ме накара да се почувствам много сигурна, приета, някакси всичко ми стана близко изведнъж, сякаш не съм там за първи път, а това е моето място. Междувременно пристигна и дъщеричката ѝ Вяра –  една много специална Вяра!Споменавала съм и в други мои публикации колко важна е тази дума в живота ми.

Надежда учи Ева да плете!

Основната причина, за да го има това студио и да разсъждавам над символиката на имената в този момент, е тази малка, сладка Вяра!Вяра прави кула от кубчета и с един замах я събаря, а баща ѝ обяснява с най- милия тон до нея: „Да, съборихме кулата, но само защото можем да я изградим отново, както всички неща в живота!”

„Животът e разбираем само ретроспективно!”

Ф.М. Достоевски

Имало едно време едно момиченце на име Надежда – отлична ученичка, по-скоро затворена в себе си. Докато съучениците ѝ се учат да пият и да пушат, тя по-скоро е встрани от всеобщия „купон”.

Детето Надежда!

 Днешната Надежда възкликва с усмивка: ”Грозното патенце!Да, аз не бях от „готините” нито в училище, нито в университета! Спомням си един момент, в който на улицата като ученичка срещнах едно съседско момиченце от квартала със синдром на Даун, то ме гледаше през едни огромни очила с изплезения си език и този момент се е запечатал трайно в съзнанието ми.”

Надежда мечтаела да влезе в английската гимназия, но влязла в руската. След това мечтаела да учи английска филология, но я приели руска.Твърдостта на родителското тяло надделяла и тя се записала да учи руска филология вместо да изчака една година и да кандидатства отново. На финала я канят да остане  в катедрата и да продължи с докторантура, но Надежда се е зарекла, че няма да стъпи в научните среди.

Записва следдипломна квалификация по английски език, но това не било достатъчно и на 27 години Надежда се записва да учи редовно английска филология. Работи на различни места като учител, докато не взема решение да направи своя собствена школа по английски език. Прави ремонт на помещението с подръчни средства, неин ученик от вечерната гимназия ѝ помага за мебелите и учениците са добре дошли. В този момент много хора се насочват към работа в чужбина и бизнесът на Надежда бързо се разраства, тя разработва своя собствена система за обучение  и чрез доволните си курсисти утвърждава името си. Центърът достига до върховата си точка на развитие.

Надежда завършва английска филология, започва да преподава в университет, докато това отново не е достатъчно и в един светъл ден  е докторант по синтаксис на английския език в Софийската алмаматер.

Същото момиче, което някога се зарича, че никога, ама никога няма да влезе в научните среди.

Малко лирическо отклонение:

Синтаксисът е нещо като „гръбнакът” на всеки език – той „отговаря“ за правилния строеж на речта.Честно казано това е най-трудната част от езикознанието. Виждала съм много сълзи да се проливат в университета заради този пуст синтаксис.

„Грозното патенце” продължава да преподава в университет в Пловдив и се превръща в красив лебед, който е не просто преподавател, а приятел на студентите и  вдъхновява младите хора да следват мечтите си.

Надежда!

При първото си следване в университета Надежда среща Борислав и се влюбва  в проницателния му скорпионски поглед. Противно на очакванията си спрямо себе си, в края на учебната година пред ужаса да не го види повече с цялото вълнение, което може да изпита само една влюбена жена,  Надежда го заговаря на стълбите на университета, миг преди да се разминат за пореден път като непознати. Оттам започнал и общия им път, който съвсем естествено минал през сватбата, но още по-естественото продължение на приказката все не идвало и не идвало.

„Удивително е какво може да направи един слънчев лъч с душата на човека!”

Ф.М. Достоевски

За съжаление Надежда попада в нелеката и трудна битка, свързана с репродуктивното здраве. Десет години на безкрайни изследвания, анализи, различни лекари.  До една сутрин, в която Надежда стои на терасата, слънчевите лъчи я обгръщат и тя чувства любовта в себе си, взема решението, че трябва да сложи край на тази част от живота си и да даде шанс на някое вече родено дете да стане нейното дете.

Но невинаги в живота плановете се случват, както сме си ги представяли.

В следващите дни имат вече уговорка да ходят на семинар за репродуктивно здраве в Стара Загора, там се срещат със специалист от клиника „Надежда”(!),който ги кани да направят консултация, но те не вярват, защото знаят, че часовете там са най-рано  за следващата година. Решават да опитат за последно наистина, вече са подготвили за подаване документите за осиновяване. Следват отново изследвания и преглед, по време на който докторката след дълго мълчание и вглеждане в ехографа, възкликва:”Ще стане!”

  Уморени от  ходене по клиники, семейството заминава на почивка в Девин, традиционно минават през църквата да запалят свещи, и свещеникът ги заговаря, пита ги „Имате ли деца?”, при което Надежда избухва в плач, отецът ги кани да отидат сутринта на следващия ден и им чете специална молитва, на излизане от църквата един слънчев лъч огрява икона на много красива светица – руса, със сини очи, света Варвара.  Надежда се свързва силно с излъчването, с   вълшебството на мига  и за първи път образува в съзнанието си името Вяра. Руса, със сини очи.

Мечта!

Чудото се случило, след известно време Надежда вече била бременна с първото си дете, имала надежда, че ще са две, но в крайна сметка се оказало едно дълго мечтано детенце.

В края на третия месец от проследяването на бременността Надежда отново видяла оня съсредоточен поглед в монитора на ехографа, който не вещаел нищо хубаво – ”Детето няма носна костица!”.Объркването било голямо, какво означава това, че детето ми няма нос ли, но аз го виждам на монитора. ”Не!Бебето е със „Синдром на Даун”.

Синдром на кой….

Следващите месеци са критични и показват силата на една жена да отстоява правото си да бъде майка. Естествено Надежда отива на прегледи и при други лекари за второ и трето мнение. Започват да я убеждават, че трябва да направи аборт или амниоцентеза за стопроцентово потвърждение и евентуално пак аборт.”Махни го това дете, ще направим друго!”Месеци на психически тормоз, в които Надежда стои пред монитора и с присъщата ѝ последователност и задълбоченост, изучава що е то синдром на Даун.

Реките от сълзи не спират до един момент, в който, четейки поредната статия, бебето я рита силно отвътре:”Мамо, аз съм добре!”

Настъпва моментът за раждането, цялата бременност е проследявана в София, но Надежда избира да роди в Пловдив, без да разказва предисторията си, на общо основание. И така ражда се Вяра, родена от любов и надежда. Със синдром на Даун. Всяка жена, която е раждала, има представа каква невероятна смесица от хормони е току-що родилата майка – свръхчувствителна, уязвима, губеща контрол понякога. Но докторите явно не отчитат тези емоционални особености, те нямат стойност за тях. По-важен стои въпросът:”Вие ще изоставите това дете, нали?”Всички социални са налице, готови да попълват бланки и протоколи, да оказват ”подкрепа”, за да може една майка да изостави детето си. Нейното собствено дете. Много категорично Надежда дава на всички да разберат, че много добре е знаела за синдрома и че това си е нейното бебе и няма намерение да го изоставя, нито да го дава на някого.

Любов!

Надежда се прибира със своята Вяра вкъщи и се учи да се грижи за нея. Все повече и повече започва да се обръща към любимото си хоби – плетенето, плете за бебето, измисля нови модели. Плетенето е много женско и майчинско занимание, съзидателна сила, да създадеш нещо с ръцете си, със сърце и любов.

Междувременно с цената на много безсънни нощи Надежда защитава докторската си степен по синтаксис на английския език. В университета има едно неписано правило – ако влезеш там, оставаш до края. Никой не напуска. Но Надежда го прави, казва”край” и се отдава на каузата за по-добър живот на децата със синдром на Даун, които всъщност са бъдещи възрастни, които трябва да се реализират. „Мислех си, че ако Вяра може да плете, ще може да е независима, когато порасне!”

Вяра!

Е, съвсем естествено за Надежда е да учи, да се яви на изпит и да стане Майстор по художествено плетиво.

Кандидатства и по програмата за социално предприемачество „Промяната”, преминава през обучение и има ясна визия за бъдещето  развитие на Nadko Designs.

Създава фондация  Up with Down Foundation, защото:

“След като Вяра се роди,  основен приоритет и мисия на живота ни стана чрез своите качества, умения и опит да дадем своя принос тя и децата като нея да имат щастлив и пълноценен живот тук в България. Като родители на дете със синдром на Даун, смело и отговорно можем да заявим, че те имат голям потенциал и реална възможност да се развиват и интегрират в обществото.”

На какво ме научи срещата с Надежда?

Първо, че животът те подготвя за изпитанията, които идват при теб, съвсем методично те поставя в ситуации, в които да ставаш все по-устойчив, твърд и уверен.

Никога не казвай „никога“ – много изтъркано, но се вплита в цялата история на Надежда.

Приемане. Безусловно приемане.

Женската сила и  способността да превръщаш любовта в материя, е безгранична.

И Вяра!

Семейство!

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

За да направя престоя Ви на моя сайт възможно най-приятно и полезно, използвам „бисквитки“. Приемам
Send this to a friend