До връх Виденица – изкуството на малките крачки

Започвам историята за връх Виденица по необичаен начин. Сутринта преди да тръгнем към срещата с Доктора Х. прелиствам набързо фейсбук. Излиза ми спомен от същия ден 01.08.2016година. В двора на хижа Перелик сме и пием чай. Преди това сме направили опит да се качим до връх Перелик – неуспешен. Аз не успях, нямах сили, на снимката съм с капела, не само защото съм си шармантна по принцип, а и защото нямам много коса, намирам се по средата на „сандвич”- така жаргонно лекарите наричат комбинацията х-л- х(химиотерапия-лъчетерапия-химиотерапия)Така де,с изпопадали левкоцити, нямам много сили да изкачвам върхове. Въпреки това съм тръгнала. Чувствам се отчаяна и безсилна, защото не мога да стигна връх Перелик, а той не е труден, освен ако не си в средата на „сандвича”.

Да се върнем в наши дни 01.08.2020г. четири години по-късно пак ще изкачвам връх, пак в Родопите – връх Виденица.Нали лично кметът на връх Виденица ми е приятел и ми е обещал да ме води. С нас е и Елена Шотарова- художничка от Змейца. Познавате ги от историята ми за  “От имението на Доктора Х. до пейката на Лили Иванова в Змейца”

С Елена не сме се срещали до този момент на живо. Запознаваме се преди да тръгнем за връх Виденица,  ”пътуването” обещава да е цветно.

Имам горчив вкус от спомена, който видях сутринта. Като цяло чувството ми в началото на пътеката е категорично тревожно. Нищо, че говоря и се усмихвам.

Чудя се дали ще ми стигнат силите, дали няма да реша да се откажа по средата на пътя от страх или тревожност. Постепенно се успокоявам. Все пак ме води Доктор. Доктора Х. е направил пейки по пътя за върха на ключови места. Там, където човек би се почувствал уморен и има нужда да си почине. Пейките създават усещането за уют и грижовност, което се допълва от сенчестата пътека, обградена с много борове. Нещо като горска прегръдка в приказка. Ама истинска.

За щастие на гъбарите в групата, има и достатъчно манатарки и пачи крак отстрани на пътеката. Къде?!Не, не очаквайте да ви кажат, те си пазят тайните повече от любовниците, примерно.

Горски ягодки с послание

Няколко окуражаващи табели и червени връзки, за да не загубиш ориентация.

По пътя за връх Виденица

Силно ме впечатлиха тези връзки, носят особена символика, с цвета на кръвта, на живота. Последни усилия до върха, малко стръмна пътека и стигнахме.

Гьоз тепе, защото има панорама към всички страни.Какво се вижда от връх Виденица може да прочетете тук.

На върха!Наблюдаваме кой е на кафенето в село Чала!
Изглед към село Чала

Искам да запечатам този момент с Доктора. Хубаво, ама не мога да запазя равновесие на този не толкова висок камък. И снимката с много смях се получи ето така:

Всъщност това е метафора на свързване – аз и Доктора- моето вдъхновение за връх Виденица и една ръка, която винаги ме държи изправена, дори когато съм на дъното.

Но!Сега съм на върха!Успях!Устремих се и успях!Не, не ми беше лесно.В никакъв случай!Но чувството от това магическо място си струва всяка малка крачка. Никога няма да забравя как се чувствах на върха. Внезапното спокойствие и сила, които ме обзеха.

Изглед към село Змейца

Тръгваме да слизаме, малко под върха има лековит камък за провиране. Ритуалът е следният: провираш се три пъти, хвърляш монета зад гърба си и казваш:”Всички болести, които имам да останат в камъка!”Докато се провирам за първи път Доктора започва да ми разказва историята за жена, която не вярвала в силата на камъка, тръгнала да се провира, но се заклещила и от камъка излязла змия. Започвам да се смея , че точно в този момент не ми е много любопитна точно тази случка. И казвам къде на Доктора, къде на себе си, къде на камъка:”Аз вярвам!”Едно изречение, което е стояло дълго време в ума ми, носех го на ръката си няколко години. И да, аз вярвам в лековитата сила на камъка. Естествено изпълних всичко, което трябваше. Има необясними неща, в които човек вярва безрезервно, без да търси логика. То се нарича чудо. Чудото на живота и човешкия дух!

Слизането беше доста интересно, започна да вали, скрихме се в една вила, след това уж спря и продължихме, но после заваля още по-силно и освен под елите нямаше къде другаде да се скрием. В крайна сметка стигнахме до Змейца  успешно освежени. Сега осъзнавам, че такъв дъжд при прогноза за вероятност за  валежи от 1% за Змейца в този ден, беше необходимост за мен, за да се измия от тревогите си. Водата има способността да отнася всичко най-лошо със себе си. За Елена беше един обновяващ момент, от който да си открадне вдъхновение. Разделяме се с Доктора. Уморени, но много доволни.

Доктора Х. на връх Виденица

Откарваме Елена дома й. Тя ни кани да пием кафе. Вероятно някои градски сладкарници биха навели засрамено глави пред угощението, което ни предложи Елена – торти, сладки, бонбони. Но не сладкишите бяха толкова сладки, колкото благината на този толкова обикновен човешки момент, в който си говорим със семейството й, те ни канят да останем за вечеря. А споменах ли, че сутринта на същия ден се видяхме за първи път?!Тези хора ни приеха в дома си и ни гощаваха все едно сме били приятели през целия си живот. Това може да ти се случи само и единствено в Родопите! Планината с душа!

Елена събира вдъхновение!

По пътя на връщане си мисля, че всъщност не планината прави хората, а хората правят планината да е толкова мека, гостоприемна, разбираща, без предразсъдъци. С открити сърца.

Така завърши първото ми изкачване до връх Виденица. С усещане за любов и споделеност. Да споделиш себе си с другия, да му дадеш кураж, смелост да извърви своите малки крачки към върха. Не е ли изкуство?!

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

За да направя престоя Ви на моя сайт възможно най-приятно и полезно, използвам „бисквитки“. Приемам
Send this to a friend