Златоград е едно място, на което много обичаме да се връщаме. Винаги има какво да се открива и преоткрива в родопския град. Този път имахме конкретна цел,а именно заведението “При Славчо”, едно съвсем непретенциозно място с невероятна кухня и винаги прясно изпечен хляб. Основната ни цел този път беше гастрономическа,но пък покрай яденето човек винаги има какво още да открие.
Ресторантът при Славчо е на два етажа, като отворен за посетители е вторият етаж, от едната страна през прозореца се вижда къща с двор.Когато посетихме мястото за първи път преди три години именно тази гледка се откри пред нас. Тогава на един стол в двора стоеше една много възрастна баба, в скута й се беше сгушило коте и тази гледка беше толкова мила, че не се сдържах и извадих фотоапарата.
Докато се качвах по стълбите към ресторанта, бях в трепетно очакване да видя дали бабата е там и тя не само беше там, но копаеше нещо в двора си.На видима възраст над 80 години. Зарадвах се от сърце и реших, че този път ще я заговоря.След като похапнахме доволно от гозбите на Славчо, слязохме долу и отидохме до двора на бабата, за мой късмет тя беше близо до оградата, оказа се, че не чува много добре, но пък ми каза че съм много хубава, че мъжът ми е много млад и красив(!), покани ме на гости и аз обещах,че ще отидем следващия път.В очите на моята баба от Златоград, както започнах да я наричам още преди три години, имаше толкова топлина, в отношението й към някакви тотално непознати хора, каквито бяхме за нея всъщност.В продължение на много дни огънчето, което ми даде тази жена, без изобщо да го осъзнава, грееше в мен.
Продължихме разходката си из стария град, този път пропуснахме въртяното кафе, но пък влязохме в един дюкян, пред вратата на който стоеше толкова любезна покана, че се зачудих защо не съм влизала друг път, но това е още едно доказателство, че винаги има за какво да се върнеш в Златоград.Бях си наумила, че трябва да направя снимка на сутрешното си кафе на терасата на Романтика, направих една същата сутрин, но картонената чаша ми се видя твърде неподходяща и ето че се намерихме в Грънчарницата, в която “Който разбира, тука се спира!”Вътре беше пълно с най-различни красоти,изпипани до най-малкия детайл.Аз открих моята чашка, взехме и един творчески комплект с боички и малка делвичка. Спомням си като дете обожавах да оцветявам делви с разни мънички точки, триъгълници и много цветове, но това беше някога.
Заговорихме се с майстора, който ни обясняваше, че изработва глинените съдове и след това ги рисува. Много изненадващо ни показа една магия – изобщо не бях забелязала един огромен”шкаф”, приличащ на хладилник точно зад тезгяха и изведнъж майсторът отвори вратата и се оказа, че това е пещта, в която се пекат съдовете. Стана ми интересно как от праха(глината), попаднала в ръцете на този талантлив човек се появяват съвършени предмети.
Страшно доволна от покупката си продължих разходката си из калдъръмите на Златоград. Срещнахме един много благ човек, който продаваше царевица, варена и печена на скара, намазана с домашно масло, попитах го дали маслото е истинско, а той полуобидено- полузасмяно ме увери, че няма как да е друго.Най- вкусната царевица, която съм опитвала, а маслото беше толкова ароматно, че нямах никакво съмнение, че е истинско.
Ако има нещо, което не ми харесва в Златоград, това е фактът, че в Стария град е разрешено да се паркират коли, някакси се разваля атмосферата и ….снимките.
Все пак се снимах за спомен от това посещение в града.Имам още да разказвам за Златоград, за страхотната къща, в която сме отсядали, за топлото посрещане и кафето, но тези неща заслужават специално внимание. Чао, Златоград!До нови срещи!
Остави коментар