За най-важният Георги

  В детските ми години Гергьовден беше специален празник за нашето семейство, което тогава притежаваше своя обединителен център, а именно най-важният именник – дядо Георги или дядо Гочо, както го наричахме ние, децата. С точността и прецизността на часовникар дядо приготвяше зелена салата, нарязана на тънки ивици като конци. Във всичко, което вършеше той влагаше естествения си стремеж към точност и съвършенство. Понякога обичах да го гледам, докато работи, с невероятна концентрация поставяше часовникарската си лупа на едното си око и на челото му се образуваше характерна дълбока, смръщена  линия.
     С голямо детско нетърпение очаквах дядо да се върне от работа – първо, защото ми носеше розов билет от влака (подобни вече няма) и второ заради захарното петле в синьозелена лодка. А колко красив беше той – най-важният Георги в живота ми – висок със стилен зелен шлифер с колан, риза и съответстваща вратовръзка, идеално лъснати обувки, черен  куфар  (звукът от отварянето, на който обожавах!) и цялото това достолепие завършваше със зелено бомбе. Съвършено изискан и фин!
      Спомням си как режеше на правилни квадратчета филията ми със сирене и ги наричаше шеговито морячета… Как сушеше с много търпение мократа ми дълга коса с един праисторически жълт сешоар, който работеше толкова слабо и бавно, но аз можех да чакам с часове да бъде изсушена косата ми заради самото усещане, което често си спомням с носталгия и любов.
       Дядо много четеше, но и това правеше с присъщите му финес и ритуалност, имаше кафяв  кожен калъф за очила, който стоеше на определено място, обичаше да подвързва книгите с вестник, за да не се хабят и сядаше съсредоточено да чете, докато под топлата му жилетка спеше котката Ваня.
       А с какво усърдие и търпение ме научи на едно много, много дълго стихотворение за възрастта ми(не помня на колко съм била на пет или шест) и с гордост разказваше на всички колко съм малка, а колко дълго стихотворение умея да запомня…(Къде са били психолозите да обяснят за изграждането на положителна самооценка у децата?!:)

Стихотворението се казва “Дървото чудо” от Корней Чуковски, сигурно от тогава вярвам в чудеса…

“Под добрите небеса

стават, стават чудеса….

Чудо, чудо, чудо, чудо, пречудесно…”

30 години по-късно си спомням почти цялото стихотворение. Все още обичам да разлиствам книгата и да се докосвам до моето чудо…

   Вечер като заспивахме дядо хващаше ръката ми, нямам никакъв спомен за какво ми е говорил, говорил ли ми е изобщо, но имам много ясен спомен за усещането за любов- безусловна, безгранична, съвършена, каквато никога под никаква форма не съм изпитвала повече в живота си!

      Докато аз продължавам да дишам на тази Земя- той – най- важният Георги винаги ще бъде жив!

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

За да направя престоя Ви на моя сайт възможно най-приятно и полезно, използвам „бисквитки“. Приемам
Send this to a friend