За първи път попаднахме на бариера в Родопите по пътя за връх Перелик преди около три години. Реално до самия връх не можеш да стигнеш- военно поделение. Дайте ми бариера и ми кажете, че някъде не мога да отида…Но това е една друга история.
Ето че препятствието „бариера“ се появи отново пред нас на пътя за язовир Боровица. Един много тайнствен и мистичен язовир (като всичко в Източните Родопи), за който се говори, че не е бил отбелязан на картата до преди известно време. На мястото има охрана и бариера, спирането, снимането и дишането са строго забранени на стената на язовира.
Пазачът ни посрещна с думите „Добър ден! Какво ви води на края на света?“ Мен лично ме води любопитството и тайнствената мистерия около това място. Пътят до там е много тесен, планински и малко зловещ. Много рядко се срещат хора, обичайните пътуващи са крави, козички и кончета. Пътят си е техен, ние сме досадниците в случая.
Преди да се спуснем по последната отсечка до язовора, има едно възвишение, много подходящо за снимки. То хубаво снимки, обаче, докато се наслаждаваме на гледката и увековечаваме и себе си в нея, от съвсем близо се чува един животински звук:“А-у-у-у-у!“ Не е куче, не искам да знам какво е, хич не ми трябват никакви снимки повече. Представям си някой голям сив вълк, заливащ се от смях да ме гледа как тичам в ужас към колата. Така е, вълкът винаги плаши лисицата, но най-често тя го надхитрява…в приказките.
Пазачът ни пуска да минем през бариерата с уговорката, че ще спазваме правилата и няма да спираме и „Да не правите разни селфита!“. Едвам се сдържах!
Изкачваме се над язовира и продължаваме по един тесен и стръмен път, който на моменти е чисто нов.
По нищо не става ясно, че си пристигнал в селото, само е ясно, че пътят свършва и усещането е наистина за края на света.Е, краят на света не е никак лош, даже е очарователен – между две чешми. Не може да има край…
Последвайте Womanlike във Facebook!
Както пише Г.Ганев в своята книга “Безводно в миналото и днес” от 1969г. „Безводненската вода е кристално чиста”. Защо Безводно се казва по този начин не става ясно, в миналото селото се е наричало Сусуз (Безводно на турски), но от 1934г. името е преведено. Името на селото няма общо с наличието или отсъствието на вода. Тъй че Безводно не е никак безводно, по скоро е безлюдно.
Разходихме се из селото, силно се надявах да срещна хора, но бяхме само ние.
Тъкмо решихме да тръгваме и срещнахме една двойка- мъж и жена около 55 -годишни и една баба на около 80. На мен естествено ми беше интересна бабата, но за съжаление установих, че не говорим на един език (турският е обичайният език на селото), поне не по този „естествения“ начин, бабата имаше около десет котки, тъй че езикът на котешката любов ни беше общ.
Заговорихме се с младите, те говореха български, много е особено усещането, когато говориш с някого, на когото майчиния език е друг, има едни моменти, в които човекът си превежда наум това, което иска да ти каже.
Разказаха ми как в селото е имало детска градина, училище, дори и родилен дом, което ме учуди най-много, някога тук някой е помагал на друг да поеме първата си глътка въздух, а днес не можеш да срещнеш хора по улиците.
Следва любовната история. Той бил от горната махала, а тя от долната и „Едно време нямаше телефони, срещахме се на чешмата!“ Следва смях и един много кратък миг, в който мъжът и жената се спогледаха, сигурно всеки си спомни за началото на любовта им и срещите при чешмата и големия орех.Пълна романтика!
Докато ни разказват споменават, че някога е имало и магазин, бабата авторитетно добавя “А-а-а, магазин – капълдъ!“ Младите ни обясняват как бабите не искат да живеят в града и колко дълбоко привързани са към мястото, на което са родени и са прекарали целия си живот.
В книгата на Г.Ганев са описани интересни подробности от бита на хората в Безводно, като например как за първи път донесли печка за готвене на дърва през 1952г. в селото след това всички постепенно се снабдили с такива. Случайността ме срещна с една такава печка, отдавна загубила своя огън.
За мен точно тези печки са символ на дома, на огъня, на уюта, на усещането за семейство, топлина и любов.Сигурно и тази печка пази спомена за някое семейство, за смях и живот. Днес купчина тъжно желязо.
Тръгвам си от Безводно с усещането за една изумителна природа, мистичност и тъжната картина на последните дни на едно място, в което някога е кипял живот..
8 коментара
Колко хубаво! За кратко попаднах на това приказно място – видях го, усетих го, помирисах го…
Радвам се!Благодаря за милите думи!
Прекрасно място!Изумителна природа, усещане за непокътната свежест и красота!Моите баба и дядо са родом от там!
Страхотно,Неси!Когато сме емоционално свързани с местата,те са повече от природа и красота!Парченца топлина и любов!Пожелавам ви да се връщате в Безводно!
Страхотни снимки ❤ майка ми е родом от там, а и все още родителите на съпруга ми живеят там, така че имаме повод често да посетим селото.
Колко хубаво, Джейлян!Наслаждавайте се!И аз мисля, че ще се връщам отново и се надявам да имам възможност да си поговоря с повече местни хора!Поздрави!
Няма да сгрешите с още посещения Лека и спокойма вечер! И всичко добро
Благодаря!И на вас всичко добро!Пък знае ли човек, пътищата ни могат да се срещнат в Безводно!:)